Автор Илия Цоневски
1. Самопонятно е, че наименованието „църковен отец“ се употребява в преносен смисъл. Да се предаде живот в духовен смисъл значи да се разкрият и предадат истината и доброто. Който учи другите на чистото учение и със своя личен пример насочва към любов и осъществява¬не на доброто, той изпълнява задълженията на родител. Затова още в дълбока древност наименованието „отец“ давали на наставниците и учи¬телите на истината и с това желаели да изразят нещо повече от обикновено¬то почитане. Това е името, с което вярващите са назовавали обикновено своя епископ и учител във вярата. Разбира се, това наименование не се ограничавало само по отношение на епископите, макар епископът предимно да е носител на църковното учителство. Но това не ще рече, че всеки учител е и църковен отец. Както справедливо отбелязва Архиепископ Филарет Черниговски, с наименованието „отец“ изразявали това, че както синът дължи живота си на своя баща, така и „достойният ученик дължи на достойния учител раждането за достоен за човека живот... С това изразявали и начина на отношенията на учител и ученик: учителят наричал ученика син, — това е бил гласът на искрена и любеща душа; ученикът наричал учителя отец и изразявал с това покорна довереност към учителя, тази довереност, при условието на която се извършва самото образование на ученика“1. Древният обичай да се сравняват отношенията между учител и ученик с отношенията между баща и син е намерил отражение и в Свещ. Писание на Стария и Новия Завет, където името „отец“ се употребява не само за означаване родител по плът, но също и на възпитател и ръково¬дител в живота: Елисей нарича пророк Илия свой отец (4 Цар. 2:12); учениците на пророците се именували „пророчески синове“ (4 Цар. 2:3,5,7,15; 4:1,38). Но особено широко приложение в това значение името „отец“ получава в Новия Завет. Св. ап. Петър нарича в този смисъл свой „син“ св. ап. и евангелист Марко: „Поздравлява ви избраната заедно с вас Църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13). В този смисъл пише и св. ап. Павел на коринтските християни: „...Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез евангелието“ (1 Кор. 4:14—15), а по-нататък нарича своя ученик Тимотей „възлюбено и вярно чедо у Господа“ (ст. 17). На галатяни св. ап. Павел пише: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19; срв. 1 Тим. 1:1—2; 2 Тим. 2:1; Тит 1:4; Филим. 1:10). Това отношение на „отец“ към „син“ почива върху представата за ново, повторно раждане чрез тайнството кръщение и благодатта на Св. Дух (срв. Иоан 3:5—6). Този начин на изразяване е бил обичаен и по-късно. В края на II в. св. Ириней Лионски говори: „Който е научен от някого, той се нарича син на учащия, а последният — негов отец“2. По-късно Климент Александрийски пише: „Наставляващите ние направо наричаме отци.“3 В посланието си до Ориген Йерусалимският епископ Александър говори за общите техни учители Пантен и Климент: „Като отци ние почитаме тези блажени, които са ни предшествували“4. От употребата на наименованието „отец“ в древнохристиянско време се вижда, че това наименование, ако не изклю¬чително, то поне предимно се отнасяло към епископите. Това наименование било познато дори и на юдеите и езичниците. Така например, когато св. Поликарп Смирненски претърпял мъченическа смърт за Христа, и юдеи, и езичници, макар и презрително и с ненавист, говорели: „Той е учител на Азия, баща на християните.“5 Св. Дионисий Александрий¬ски нарича своя предшественик на александрийската епископска катедра Херакъл „нашия блажен отец“6. Някои писма до св. Киприан Картагенски носят надпис: „Cypriano papae“7. От направените посочки се вижда, че епископът, като предстоятел на дадена църква, се сравнява с главата на семейството. Нему принадлежало предимно правото на управление и осо¬бено на учителство в Църквата. Призванието му е да възражда вярващите към нов живот, да бъде техен учител и ръководител. При съмнения и спо¬рове по въпросите на вярата, като свидетел на истината, неговата отсъда имала решаващо значение.
От IV в. при спорове за истинската вяра твърде често се споменават св. отци, на тях се позовават като на истински представители на църковното Предание в областта на вероучението. „Ние не приемаме никаква нова вяра, подчертава св. Василий Велики, която от други отново ни е написана, също не смеем и сами да преподаваме изобретения на своя ум, за да не би думите на благочестието да станат човешки, но на което сме научени от светите отци, това и възвестяваме на онези, които ни питат. И тъй, от времето на отците е въдворена в Църквата нашата вяра, написана от събралите се в Никея св. отци.“8 Св. Григорий Богослов по¬сочва на своите противници, че той твърдо се придържа към това учение, което „сам е слушал в Словото Божие, и на което се научил от светите отци“9. Св. Кирил Александрийски изтъква, че в борбата с несторианството той винаги следвал учението на светите отци, особено блажения и многоизвестен отец Атанасий10. От друга страна, полупелагианите в Южна Галия намирали в учението на блаж. Августин за благо¬датта, според думите на Проспер Аквитански, противоречие с възгледите на отците и църковното веросъзнание11. Църковните събори с особена любов се позовавали на авторитета на отците. Първият вселенски събор (325 г.) определил отношението на Сина към Отца с термина „единосъщен“ (dmoouvsioV), като се опирал на свидетелството на отците12. Вто¬рият вселенски събор (381 г.) направо искал от еретиците открито да зая¬вят, желаят ли или не да се придържат към мненията на отците, чиято дейност процъфтявала преди появата на ересите. Поместният събор в Александрия в 430 г. в посланието си до Несторий „следва изповеданията на св. отци“13. На първото заседание на Третия вселенски събор (431 г.) били прочетени свидетелства „от писанията на светите и изпълнени със страх Божи отци, епископи и мъченици“14. Членовете на Четвъртия все¬ленски събор (451 г.) като настоявали да се прочете посланието на папа Лъв Велики до Константинополския архиепископ Флавиан, възкликнали: „Това е вярата на отците, това е вярата на апостолите“15. Отците на Петия вселенски събор (553 г.) „изповядали, че поддържат и проповядват вярата, която отначало е дарувана от великия Бог и наш Спасител Иисус Христос на светите апостоли и проповядвана от тях по целия свят, която изпо¬вядвали, изяснили и предали на св. църкви светите отци“. Шестият (681 г.) и Седмият (787 г.) вселенски събори в своите вероопределения също се позо¬вават на свидетелства на светите отци.
От посочените свидетелства се вижда, че „отците“ се признават за най-надеждни представители на църковното Предание и истинската вяра. Самото име „отец“ указва не толкова на възрастта, колкото на църковното положение на носителите му. Съборите имат предвид ония отци-предшественици, които трябва да засвидетелствуват и представят вярата на Църквата, да бъдат правомерни носители на църковното учителство, т.е. предимно епископите. Те може да са живели и в недалечното минало, например на Третия вселенски събор (431 г.) били приведени свидетелства на Теофил Александрийски († 412 г.) и Атик Константинополски († 425 г.); в сбор¬ника от светоотечески свидетелства, който папа Лъв Велики приложил към своето послание до Флавиан Константинополски (449 г.), се намират цитати от съчиненията на блаж. Августин († 430 г.) и св. Кирил Алек¬сандрийски († 444 г.). По такъв начин „отци“ са наречени неотдавна почи¬нали епископи, но само епископи. В едно от писмата си св. Атанасий Велики говори, че събралите се в 325 г. в Никея епископи, когато разкривали и изяснявали догмата за единосъщието на Сина с Отца, се позовавали на свидетелствата на отците и между тези отци главно били подразбирани двама предишни (древни) епископи e;pivskopoi ajrcai`oi), а именно св. Дионисий Римски и св. Дионисий Александрийски, които също закриляли единосъщието на Сина с Отца. Веднага след това св. Атанасий отправя упрек против арианите: „Как могат те да отхвърлят събора в Никея, когато също и техните отци са подписали неговите решения?“ (Св. Атанасий очевидно подразбира главно епископ Евсевий Кесарийски.) „Чии наследници и последовници са те“, пита по-нататък св. Атанасий. „Как могат да наричат отци ония, чиято вероизповед не признават?“16 Очевидно св. Атанасий признавал наименованието „отец“ само по отно¬шение на епископите и особено по отношение на епископите от по-предишно време като истински наследници на учителското служение на св. апостоли.
По-късно наименованието „отец“ получава по-широко значение. Така например, в спора с пелагианина Юлиан блаж. Августин се позовава на блаж. Йероним като свидетел на църковното учение за първородния грях, макар блаж. Йероним да не е бил епископ. На очаквано¬то възражение от страна на Юлиан, блаж. Августин подчертава предвари¬телно, че макар блаж. Йероним и да не е епископ, заради неговата голяма ученост и свет живот той трябва да бъде признат за достоверен изразител и тълкувател на вярата на Църквата17.Това позоваване на блаж. Августин на свидетелството на блаж. Йероним отбелязва обрат в употребата на терми¬на „отец“: от епископите на по-предишно време той преминал и върху други църковни писатели, които не са били епископи, но които правилно са изповядвали и разкривали Христовото учение и затова са могли да дадат достоверно свидетелство за вярата на Църквата18.
Църквата дава не на всички църковни писатели почетното наименова¬ние „отец“. За това не са достатъчни образованието, учеността и красно¬речието. Тертулиан, Ориген, Лактанций, Евсевий Кесарийски и др., въпреки литературното и догматико-историческото значение на техните произведения, не са причислени към „отците“. Наистина, Църквата гриж¬ливо е съхранила техните произведения, но увлечението на Тертулиан от монтанизма, неточностите в учението на Ориген и Лактанций, полуарианският уклон на Евсевий Кесарийски не са дали основание на Църквата да внесе имената им в списъка на отците.
В древнохристиянско време не е имало строго определен критерий, по който един църковен писател може да бъде признат за авторитетен свидетел на църковното веросъзнание, т. е. за църковен отец, а още по-малко някакво изследване по този въпрос; вярващите са се ръководели предимно от вътрешния глас, който довеждал до съгласно признание на авторитета на църковния писател като отец на Църквата. По-късно този въпрос бил направен предмет на специални изследвания. Особено подробно се занимава с него св. Викентий Лерински в своя бележит „Commonitorium“ (Паметни записки). Той постоянно напомня всеки хри¬стиянин да се придържа твърдо към учението на светите отци, като не оставя никакво съмнение, че под тези „отци“ трябва да се разбират не само епископите, но и всички църковни писатели, които правилно и неотклонно са учили и свидетелствували за Христовата вяра19. Като се позовава на св. Иларий Пиктавийски, който изтъквал, че Тертулиан със своите по-късни монтанистически възгледи лишил от авторитет и заслужаващите одобрение негови съчинения, св. Викентий пояснява, че определяща норма на вярата може да се смята само съгласното свидетелство на тези отци, които в своето учение непрекъснато са оставали верни на учението на Църквата на своето време и в своя живот докрай са били образци на хри¬стиянски добродетели20. В тези мисли на св. Викентий са посочени основни¬те начала за определяне кой църковен писател може да бъде признат за църковен отец. Римокатолическите патролози, като се ръководят от тези начала, посочват четири признаци, наличността на които дава основание да се даде на църковния писател почетното наименование „отец на Църквата“, именно: 1) православно учение (doctrina orthodoxa), 2) светост на живота (sanctitas), 3) древ¬ност (competens antiquitas) и 4) признаване от Църквата (approbatio ecclesiae). Тези признаци за определяне отците на Църквата почти се приемат и от православните патролози.
а) Църковният отец трябва да се отличава с необходимата образова¬ност. Той трябва да бъде представител на съвременната нему църковна наука и, като учител на Църквата, трябва да бъде неизменен изрази¬тел на православното учение. Който се отклонява от учението на Църквата и не възвестява истината, не може да бъде авторите¬тен свидетел на църковното учение. На това основание Църквата винаги е изисквала строго православие и е отказвала наименованието отец на ония църковни писатели, които са се отклонявали от нейното учение. Разбира се, това не ще рече, че св. отци не са могли да изказват и свои мнения, понякога дори погрешни, особено по въпроси, по които не е имало още опре¬делена и задължителна за всички формулировка. Ако няма съмнение, че допускащият грешки църковен писател винаги е желаел да бъде верен на православното учение, Църквата и такъв е признавала за отец21.
б) Признакът светост на живота произлиза от това, че между истинската църковна ученост и светостта на живота има тясна връзка. Истинската божествена наука е знание и живот. Един църковен отец трябва не само да разкрива истините на вярата, да посочва пътя на истината и живота, но и сам да върви по този път; той трябва както в уче¬нието, така и в живота си да удолетворява възвестяваните от него истини. Отци на Църквата, която сама е света, могат да бъдат само свети люде. Оттук е понятно защо в църковната словоупотреба отците на Църквата се именуват „свети отци“.
в) Относно третия признак — древността, някои православни патролози, напр. Архиепископ Филарет Черниговски, Н. Са¬гарда22, протойерей Иоан Мейендорф23 не споделят римокатолическия възглед. Архиепископ Филарет по този въпрос пише: „Ако може да бъде определен някакъв предел, той е само този, с който се завършва съществуването на воинствуващата Църква Христова; друг предел няма и не може да има. Дух Свети винаги пребъдва в Църквата, винаги просвещава умовете и сърцата на вярващите, винаги действува в избрани мъже, според нуждите на времето. Както Църквата Христова ще съществува до края на света, така до края на света ще се явяват в нея за нуждите й избрани оръдия на Духа Божи. По такъв начин във всички векове може да има мъже с качествата, необходими за отците на Църквата.“24
г) Съществен признак на отците на Църквата е признаването на това им достойнство от самата Църква. Това е право, което принадлежи само на Църквата, понеже само тя може да определи кой църковен писател изразява точно нейното учение и осъще¬ствява в живота си във възможната за човека степен християнския идеал за нравствено съвършенство. Богослужебното чествуване от Църквата на църковния писател е най-верният начин за определяне принадлежността му към светите отци.
2. Между отците на Църквата римокатолическите патролози отделят особена група църковни писатели, на които дават почетното наименование „учители на Църквата“ (doctores ecclesiae). Към посочените четири признаци на „отци на Църквата“ добавят още един — изтъкна¬та ученост (eminens eruditio) и заслуги за църковната наука, които те имат със своите съчинения и в борбата за защита на църковното учение; по отношение към тях не е необходимо да се изисква да имат древ¬ност. Най-напред това наименование било дадено на най-бележитите запад¬ни църковни писатели: св. Амвросий Медиолански, блаж. Йероним, блаж. Августин и св. Григорий Велики. Наскоро към четиримата западни били причислени и бележитите източни отци: св. Атанасий Велики, св. Васи¬лий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. По-късно числото на „учителите на Църквата“ било увеличено с присъединяването на св. Иларий Пиктавийски, Петър Хризолог, папа Лъв Велики, Исидор Севилски, св. Кирил Йерусалимски, св. Кирил Александрийски и св. Иоан Дамаскин. Освен това в Римокатолическата църква наименованието „църковен учител“ се дава и на изтъкнати представители на църковната наука, които са живели по-късно: Беда Достопочтени, Анзелм Кентърбърийски, Бернард Клервоски, Тома Аквински, Бонавентура, Алфонс Лигурийски. В това достойнство те трябва да бъдат провъзгласени с официален акт от страна на Църквата (expressa ecclesiae declaratio).
В православната патрологическа наука наименованието „църковен учител“ няма строго определено и общопризнато значение. Най-бележитите отци на Църквата св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст богослужебно се прославят като „велики вселенски учители“. Някои православни богослови и патролози употребяват наимено¬ванието „църковен учител“ по отношение на изтъкнати църковни писатели, напр. Климент Александрийски и Ориген, които са известни със своята изключителна образованост и ценните си съчинения. Други отхвърлят това, като изтъкват, че и църковните учители трябва да прите¬жават признака православност на учението им.
3. Понеже няма общоприето определение на наименованието „църковен учител“, в православната патрологическа наука на отците на Църквата се противопоставя наименованието църковен писа¬тел, т. е. такива писатели, които не са отразили в своя живот и в съчине¬нията си в съвършена чистота и в цялост вярата на Църквата и не са пре¬бъдвали до края на живота си в духовно общение с нея, каквито са: Тациан, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Арнобий, Лактанций, Евсевий Кесарийски, Руфин Аквилейски, Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски и др.25
Няма коментари:
Публикуване на коментар