Автор Илия Цоневки
Авторитетът на църковните отци в самата Църква почива не само върху тяхното литературно-богословско и историческо значение, не преди всичко върху учението на Църквата за Свещеното Предание като извор на вярата редом със Свещеното Писание. Никъде другаде Свещ. Предание не е разкрито така ясно, така пълно и достъпно, както в творенията на църковните отци. Тук можем да намерим всестранно разкриване на основ¬ните истини на вярата; тук всеки защитник на християнските верови истини ще намери най-убедителни доводи за борба против всяко лъжеучение; тук верните чеда на Църквата ще разберат вселенското достойнство на нейната вероизповед — в непрекъснатата верига от свидетелства, чиито първи брънки започват от Христа и св. апостоли и достигат до наше време1. Проникнати от дълбока и непоколебима вяра в Христа и Неговото божестве¬но учение, отличаващи се със своя високонравствен и свет живот, верни и предани на Църквата, църковните отци всецяло, до себежертва са посве¬тили своя живот в служение на истината и нейното запазване. В своите творения те излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин се явяват авторитетни тълкуватели на Свещ. Писание и верни и точни изразители и пазители на Свещ. Предание. Затова тяхното учение и тяхното свидетелство на истината има за членовете на Църквата авторитетно значение. Авторитетът на църковните отци, учители и писатели се изявява още и в това, че с техните съчинения е поставено началото на националните литератури на отделните народи. Това красноречиво е из¬тъкнато от бележития протестантски богослов-историк Адолф Харнак: „Църковните отци са ни запазили чрез преписи класическите съчинения... А чрез своите съчинения, които съдържат исторически, поучителни, светийски, мъченически разкази, тълкувания на библейски текстове, те са поставили навсякъде основите на западноевропейските и други народностни литератури. Всички тези литератури имат своите корени в творенията на църковните отци... Можете да хвърлите поглед където желаете: в сирийската, коптската, арменската, грузинската, готската, ирландската, англо-саксонската, славянската — навсякъде народностните литератури са започвали с литературата на църковните отци... По-голямата част от тези народи оттам са получили и своята писменост... Между църковните отци има отлични писатели и между съчиненията им има таки¬ва, които могат да се поставят редом с най-хубавото, най-дълбокото и най-увлекателното, което е дала световната литература. Аз искам само да припомня, че Хумболт в „Kosmos“ е заимствувал природните описания от Григорий Назиански, че в писмата на много църковни отци са дадени извънредно интересни описания на живота и нравите и че те са написали поетични творби с голяма сила и красота...“2
Разбира се, като пазители и изразители на Свещ. Предание, в своите съчинения църковните отци излагат и свои мисли и разсъждения и затова не всичко в тия творения трябва да бъде смятано като изява и учение на Свещ. Предание. Никой отделен църковен отец не е непогрешим. Всеки от тях е могъл да изказва отделни богословски мнения, които да не се приемат от Църквата и от другите църковни отци. Затова само онова учение на църковните отци трябва да се смята и приема за непогрешимо и автори¬тетно, което е съгласно с общото църковно учение, или пък самото то, като израз на църковното учение, е одобрено и възприето от някой все¬ленски събор, от цялата Църква. Църковните отци сами понякога са се коригирали, особено като се вземе предвид обстоятелството, че в първите векове на християнството, при разкриване на църковното учение по някой въпрос, не е имало една точно установена и от всички възприемана терминология; по този начин те достигали до по-голяма яснота и по-дълбока научно-богословска разработка и формулировка на богооткровеното и общоцърковно учение.
Значението и авторитетът на отделния църковен отец се обуславят от неговата ученост и светост, от неговото отношение към другите, признати от Църквата, отци и от неговото йерархическо положение. Оттук следва, че като израз на църковното учение в творенията на църковните отци може да бъде признато само това учение, което се приема от всички отци, понеже всички те заедно представляват Църквата и изразяват общото църковно съзнание, т. е. онова учение, което Църквата е признала за свое учение. Защото непогрешима е цялата Църква, общото църковно съзнание, а не отделната личност. Само единодушното и напълно съгласно учение на от¬ците (consensus unanimis patrum) Църквата приема като непогрешимо учение, защото то е и нейно учение3. Едно такова единодушно свидетелство на истината е непогрешимо и авторитетно, понеже то е свидетелство на самата Църква, която, ръководена от пребъдващия в нея Св. Дух, е не¬погрешима. Такова свидетелство и такова учение има силата и значението на църковен догмат, съгласно ръководното от древност правило, формули¬рано от св. Викентий Лерински: „Което навсякъде, което винаги, което от всички се възприема, това е действително и собствено католично“ („Quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est, hoc est etenim vere proprieque catholicum“)4 — ръководно правило, което е имало в древната Църква както за св. отци, така също и за вселенските и поместните събори неизменно значение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар