Автор Илия Циневски
Като самостоятелна
богословска наука Патрологията се офор¬мява окончателно едва в XVIII в. Въпреки
това, нейните наченки като християнска литературна история трябва да дирим още
в древнохристиянско време.
17 Ценни сведения, макар и кратки, за живота, дейността и съчи¬ненията на някои църковни писатели ни е оставил църковният историк Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история“ (Migne, РG, t. 20) и в „Хрониките“ си (РG, t. 19). Главно в своята Църковна исто¬рия Евсевий изброява съчиненията на споменаваните от него църковни писатели, често прави критически бележки върху тия съчинения, а също и дава ценни извадки от тях.
Първият обаче автор, който съставил системен патрологически труд, е блаж. Йероним. Затова той може да се смята за баща на Патрологията. Родното му място е Витлеем. Тук именно в 392 г. той написал своя труд „Каталог на църковните писатели или книга за бележитите мъже“ (Catalogus scriptorum ecclesisticorum sive Liber de viris illustribus), който е известен повече под названието „За бележитите мъже“ (De viris illustribus, Migne, PL, t. 23, соl. 601—720). Трудът на блаж. Йероним е разделен на 135 глави, в които, както сам посочва, той говори кратко „за всички писатели, които от страданията на Христа до 14-та година от царуването на Теодосий (392 г.) са оставили нещо написано за свещените книги.“ Като започва със св. ап. Петър, той разглежда не само библейските автори и църковните писатели, но също дори и нехристиянски и еретически писа¬тели, например еретическите писатели Вардесан и Новациан, юдеите Филон Александрийски и Йосиф Флавий и езическия философ-стоик Сенека. В последната (135) глава блаж. Йероним изброява своите собствени съчинения, написани до 392 година. За характера на своето съчинение и за причините, които предизвикали появата му, говори сам авторът в предго¬вора към съчинението. Той преследвал чисто апологетически цели, а именно да отблъсне присмехите и упреците на езичниците като Целз, Порфирий, Юлиан и на последовниците им, че християните нямат никакви философи, ритори и учени. Непосредствен повод за това му дала подканата на неговия приятел префекта Декстер, по образеца на биографиите на гръцки и латински автори, да състави хронологически списък на християн¬ските писатели с кратко описание на живота и дейността им. За образец му е послужило съчинението под същото заглавие (De viris illustribus) на Светоний Транквилий (75—160 г. сл. Р. Хр.). Главен извор, от който той е черпил сведения за църковните писатели на Изток през първите три века, е била Църковната история на Евсевий Кесарийски; ползувал се също от Хрониките на Евсевий и от съчиненията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген, Лактанций, св. Амвросий Медиолански и др. Сведения за църковните писатели от IV в. и изобщо за западните писатели той дава въз основа на свои собствени познания и изследвания. Макар блаж. Йеро¬ним да следва в своя труд често безкритично Евсевия Кесарийски, все пак неговото съчинение в продължение на няколко столетия е служило като единствено и незаменимо ръководство по Патрология. Като извор за древ¬ната християнска литература то не е загубило своето значение до днес. Гръцкият превод на това съчинение се приписва от първия му издател (Еразъм Ротердамски, 1516 г.) на съвременника и приятеля на блаж. Йеро¬ним Софроний, който превел другите Йеронимови съчинения на гръцки език. Според най-новите изследвания обаче този превод е направен не по-рано от VII в.1
Трудът на блаж. Йероним продължавал да бъде повече от едно хилядо¬летие основа и образец за подобни трудове, които се явявали като негово продължение и допълнение.
Пръв продължил и допълнил труда на им около 480 г. марсилският презвитер Генадий със сведения за около 90 църковни писатели от V в. (РL, t. 58, соl. 1059—1120). Отлича¬ващ се като историк с обширни познания, в съчинението си той дава ценен патрологически материал. Само неговите полупелагиански възгледи хвърлят на места сянка върху обективността на неговото изложение.
Без особено историческо значение са допълненията, направени в 581 г. от африканския епископ Понтиан. Много по-голямо значение имат научните изследвания и допълненията на испанския църковен писател епископ Исидор Севилски († 636 г.), направени между 615 и 618 г. В своите изследвания той разглежда и много испански църковни писатели (PL, t. 83, col. 1081—1106). Трудът на епископ Исидор Севилски бил продължен от неговия ученик архиепископ Илдефонс от Толедо († 667 г.), който направил нови, макар и малки допълнения за някои испански църковни писатели (РL, t. 96, соl. 195—206). В тази насока е работил и епископ Браулио от Сарагоса. След архиепископ Илдефонс минават столетия без да се появят на Запад нови патрологически трудове. Около Х в. били обединени патрологическите изследвания на епископ Исидор Севилски и епископ Понтиан.
През IX в. на Изток се появява бележитият труд на Константинополския патриарх Фотий († 891 г.) под заглавие Muriobivblon h[ biblioqhvkh, PG, t. 103 et 104), известен и цитиран повече под названието „Biblioteca“. В своя труд патриарх Фотий разглежда около 280 християнски и езически съчинения, като дава животописни бележки за техните автори, а също прави и извадки от самите съчинения. Особено ценни са извадките от ония съчинения, които не са запазени до наше време. Сведения за тях черпим почти изключително от този ценен труд на патриарх Фотий.
След петвековен застой, към края на XI в. на Запад се прави опит да се възобновят патрологическите научни изследвания. Но те нямат особена научна стойност — почти всички представляват подражание, преработка и допълнения на трудовете на блаж. Йероним и презвитер Генадий. Такъв опит направил хронистът Siegebert († 1112 г.), бенедиктински монах в Gemblux (Белгия), под заглавие „De viris illustribus“ (РL, t. 160, соl. 547—588). Сам Зигеберт посочва, че трудът му е „подража¬ние на Йероним и Генадий“ (Imitatus Hieronymum et Gennadium). Сведе¬нията, които Зигеберт дава за древните църковни писатели, са съвършено оскъдни. Подобни са трудовете още на: — 1) презвитер Honorius († около 1150 г.) от Augustudunum (може би Augsburg?) — между 1122 и 1125 г. написал съчинение под заглавие „За светилата на Църквата“ (De luminaribus ecclesiae, РL, t. 172, col. 197—234). — 2) Тъй нареченият Anonymus Mellicensis (според мястото, където е намерен първият ръкопис — бенедиктинския манастир Меlк в Австрия), очевидно някой бенедиктински монах, който около 1135 г. е написал, вероятно в манастира Prufening край Регенсбург, съчинение под заглавие „За църков¬ните писатели“ (De scriptoribus ecclesiastics, РL, t. 213, соl. 961—984). — 3) Ученият абат Johannes Trithemius († 1516 г.) съставил в 1494 г. също „De scriptoribus ecclesiasticis“, в което съчинение разглежда около 970 писатели, не само църковни, но и светски. И тримата посочени автори по отношение на древните църковни писатели се задоволяват само с бележки и извадки от съчиненията на блаж. Йероним и презвитер Ге¬надий.
От XV в. започва особено много да се засилва интересът към древната християнска литература. Изучаването й и големият подем изобщо на бого¬словската наука достигат до такива размери, за каквито по-рано не е могло дори да се мисли. Силен тласък за развитието на Патрологията през това време са дали хуманизмът и Реформацията. Хума¬нистите събудили интереса към класическата древност и ценели особено високо гръцкия език. Този интерес бил пренесен и в областта на древната християнска литература. Видни учени започнали усърдно да изучават и изследват съчиненията на църковните отци, учители и писатели. Открити били неизвестни дотогава произведения на църковни писатели. Живо участие в изследването и изучаването на древната християнска литература взел и бележитият хуманист Еразъм Ротердамски. По този начин, при особено повишения интерес към християнската древ¬ност, за Патрологията се откривали широки възможности и най-добри усло¬вия за всестранно развитие, оформяване и затвърдяване като наука.
Не по-слабо влияние върху развитието на Патрологията е оказала и Реформацията. Тезата на реформаторите, че катололичеството не е нищо друго освен едно изопачено християнство, че Римокатолическата църква е отишла твърде далеч в своите отстъпления от учението на древ¬ната апостолска Църква, предизвикала противодействие от страна на римо-католическите богослови. А тази борба между католици и реформатори-протестанти довела до по-сериозно вглеждане в самата християнска древ¬ност, до изследване и изучаване произведенията на древните църковни писатели, за да подирят в тях обосновка и оправдание на поддържаната вероизповедна система и оформилата се църковна практика. Затова след Реформацията и католици, и протестанти еднакво усилено работели върху научните изследвания на живота, съчиненията и учението на древните църковни писатели. Особено големи заслуги в това отношение имат учените от бенедиктинския орден на св. Мавър във Франция, които особено през XVII и XVIII в. със своите критични издания на гръц¬ки и латински език на съчиненията на древните църковни писатели улесни¬ли извънредно много научните изследвания в тази област; а пък и самите не се ограничавали само с издаването на творенията на църковните писа¬тели, но работели старателно и върху тяхното научно изследване. На Патрологията се откривало ново и широко поле за дейност. Бенедиктинските учени установили законите на историческото изследване на изворите. В областта на древната църковна литература трябвало преди всичко навсякъде да се отдели историческата действителност от легендарната об¬вивка.
От римокатолическите учени по-видни изследователи в областта на Патрологията през тази епоха са:
Кардинал Роберт Белармин († 1624 г.), написал „De scriptoribus ecclesiasticis liber unus, Romae, 1613.
L. Е. Du Pin († 1719 г.) — Nouvelle Bibliothe;que des auters ecclesiastiques, Парис, 1689-1714).
Nicolaus le Nourry († 1724 г.) — Apparatus ad Bibliothecam maximam veterum Patrum et antiquorum scriptorum ecclesiasticorum, Lugduni, 1703-1715., 1703—1715.
Remy Ceilier († 1761 г.) — Histoire gevnevrale des auteurs sacrevs et ecclesiastiques, 23 t., Paris, 1729-1763; ново издание в Париж в 1858-1869 г. в 16 тома.
Dominicus Schram († 1797 r.) — Analysis fidei operum Ss. Patrum et scriptorum ecclesiasticorum, 18 t., 1780—1796.
Gottfried Lumper († 1800 r.) — Historia theologico-critica de vita, scriptis atque doctrina Ss. Patrum aliorumque scriptorum eccle¬siasticorum trium primorum saeculorum, 13 t., 1783—1799.
Богат и ценен патрологически материал съдържат монографичните изследвания на L. Tillemont († 1698 r.) — Memoires pour servir a 1’histoire ecclesiastique des six premiers siecles, 16 t., Paris, 1693—1712.
Отделни източни църковни писатели разглежда J. A. Fabricius († 1736 r.) — Bibliolheca graeca sive notia scriptorum veterum graecorum, 14 vol., Hamburgi, 1705—1728.
Патрологически материал съдържат и изданията на Боландистите — Acta sanctorum a L. Bollando († 1665 r.), Antwerpen, 1653 cл.
И до днес не е загубило своето значение като ценен справочник върху историята на изданията на западните отци съчинението на C. T r. G. Schoenemann († 1802 r.) — Bibliotheca historico-literaria Patrum latinorum a Tertulliano principe usque ad Gregoriam Magnum et Isidorum Hispalensem, 2 t., Lipsiae, 1792—1794.2
Големи заслуги за развитието на Патрологията имат и протестантските богослови:
G. Cave († 1713 r.) — Scriptorum ecclesiasticorum historia literaria a Chr. n. usque ad saec. XIV, Londoni, 1688.
Casimir Oudin († 1717 r.) — Commentarius de scriptoribus ecclesiasticis, 3 t., Lipsiae, 1722.
По-малките съчинения на някои лутерански богослови имат между другото и това значение, че, като употребяват названието „патрология“, все повече и повече го популяризират и затвърдяват:
Johannes Gerhard († 1637 r.) — Patrologia. sive de primitivae ecclesiae christianae doctorum vita ac lucubrationibus opusculum posthumum, Jenae, 1653.
J. Hulsemann († 1661 г.) — Patrologia, издадена от J. Scherzer в 1670 r. в Лайпциг.
J. Gottfried Olearius († 1711 г.) — Abacus patrologicus, Jenae, 1679. Синът на автора преиздал съчинението в два тома под заглавие: Olearit Bibliotheca scriptorum ecclesiasticis, Jenae, 1710—1711.
През XIX и началото на XX в., а пък и до наши дни, настъпва още по-голям подем и разцвет в разработването на Патрологията. Бенедиктинските учени от конгрегацията „Св. Мавър“ не навсякъде са успели да про¬никнат и всичко да открият. Библиотеките и на Изток, и на Запад предла¬гат все още богат материал за нови открития. Откриват се неизвестни дото¬гава писмени паметници и текстове на гръцки, латински, сирийски, арменски и коптски език, а също така и неизвестни или загубени творения от древната християнска литература. Особено големи заслуги в диренето, откриването и издаването на непознати древни ръкописи предимно на гръцки и латински език имат римокатолическите учени — гардиналите Angelo Mai († 1854 r.) и Jean Baptiste Pitra († 1889 г.). Настъпва усилено съревнование в разработването на Патрологията. Университетите откриват специални катедри по Патрология, а няюи ака¬демии на науките се заемат с голямата задача — издаването в оригинал съчиненията на църковните писатели.
17 Ценни сведения, макар и кратки, за живота, дейността и съчи¬ненията на някои църковни писатели ни е оставил църковният историк Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история“ (Migne, РG, t. 20) и в „Хрониките“ си (РG, t. 19). Главно в своята Църковна исто¬рия Евсевий изброява съчиненията на споменаваните от него църковни писатели, често прави критически бележки върху тия съчинения, а също и дава ценни извадки от тях.
Първият обаче автор, който съставил системен патрологически труд, е блаж. Йероним. Затова той може да се смята за баща на Патрологията. Родното му място е Витлеем. Тук именно в 392 г. той написал своя труд „Каталог на църковните писатели или книга за бележитите мъже“ (Catalogus scriptorum ecclesisticorum sive Liber de viris illustribus), който е известен повече под названието „За бележитите мъже“ (De viris illustribus, Migne, PL, t. 23, соl. 601—720). Трудът на блаж. Йероним е разделен на 135 глави, в които, както сам посочва, той говори кратко „за всички писатели, които от страданията на Христа до 14-та година от царуването на Теодосий (392 г.) са оставили нещо написано за свещените книги.“ Като започва със св. ап. Петър, той разглежда не само библейските автори и църковните писатели, но също дори и нехристиянски и еретически писа¬тели, например еретическите писатели Вардесан и Новациан, юдеите Филон Александрийски и Йосиф Флавий и езическия философ-стоик Сенека. В последната (135) глава блаж. Йероним изброява своите собствени съчинения, написани до 392 година. За характера на своето съчинение и за причините, които предизвикали появата му, говори сам авторът в предго¬вора към съчинението. Той преследвал чисто апологетически цели, а именно да отблъсне присмехите и упреците на езичниците като Целз, Порфирий, Юлиан и на последовниците им, че християните нямат никакви философи, ритори и учени. Непосредствен повод за това му дала подканата на неговия приятел префекта Декстер, по образеца на биографиите на гръцки и латински автори, да състави хронологически списък на християн¬ските писатели с кратко описание на живота и дейността им. За образец му е послужило съчинението под същото заглавие (De viris illustribus) на Светоний Транквилий (75—160 г. сл. Р. Хр.). Главен извор, от който той е черпил сведения за църковните писатели на Изток през първите три века, е била Църковната история на Евсевий Кесарийски; ползувал се също от Хрониките на Евсевий и от съчиненията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген, Лактанций, св. Амвросий Медиолански и др. Сведения за църковните писатели от IV в. и изобщо за западните писатели той дава въз основа на свои собствени познания и изследвания. Макар блаж. Йеро¬ним да следва в своя труд често безкритично Евсевия Кесарийски, все пак неговото съчинение в продължение на няколко столетия е служило като единствено и незаменимо ръководство по Патрология. Като извор за древ¬ната християнска литература то не е загубило своето значение до днес. Гръцкият превод на това съчинение се приписва от първия му издател (Еразъм Ротердамски, 1516 г.) на съвременника и приятеля на блаж. Йеро¬ним Софроний, който превел другите Йеронимови съчинения на гръцки език. Според най-новите изследвания обаче този превод е направен не по-рано от VII в.1
Трудът на блаж. Йероним продължавал да бъде повече от едно хилядо¬летие основа и образец за подобни трудове, които се явявали като негово продължение и допълнение.
Пръв продължил и допълнил труда на им около 480 г. марсилският презвитер Генадий със сведения за около 90 църковни писатели от V в. (РL, t. 58, соl. 1059—1120). Отлича¬ващ се като историк с обширни познания, в съчинението си той дава ценен патрологически материал. Само неговите полупелагиански възгледи хвърлят на места сянка върху обективността на неговото изложение.
Без особено историческо значение са допълненията, направени в 581 г. от африканския епископ Понтиан. Много по-голямо значение имат научните изследвания и допълненията на испанския църковен писател епископ Исидор Севилски († 636 г.), направени между 615 и 618 г. В своите изследвания той разглежда и много испански църковни писатели (PL, t. 83, col. 1081—1106). Трудът на епископ Исидор Севилски бил продължен от неговия ученик архиепископ Илдефонс от Толедо († 667 г.), който направил нови, макар и малки допълнения за някои испански църковни писатели (РL, t. 96, соl. 195—206). В тази насока е работил и епископ Браулио от Сарагоса. След архиепископ Илдефонс минават столетия без да се появят на Запад нови патрологически трудове. Около Х в. били обединени патрологическите изследвания на епископ Исидор Севилски и епископ Понтиан.
През IX в. на Изток се появява бележитият труд на Константинополския патриарх Фотий († 891 г.) под заглавие Muriobivblon h[ biblioqhvkh, PG, t. 103 et 104), известен и цитиран повече под названието „Biblioteca“. В своя труд патриарх Фотий разглежда около 280 християнски и езически съчинения, като дава животописни бележки за техните автори, а също прави и извадки от самите съчинения. Особено ценни са извадките от ония съчинения, които не са запазени до наше време. Сведения за тях черпим почти изключително от този ценен труд на патриарх Фотий.
След петвековен застой, към края на XI в. на Запад се прави опит да се възобновят патрологическите научни изследвания. Но те нямат особена научна стойност — почти всички представляват подражание, преработка и допълнения на трудовете на блаж. Йероним и презвитер Генадий. Такъв опит направил хронистът Siegebert († 1112 г.), бенедиктински монах в Gemblux (Белгия), под заглавие „De viris illustribus“ (РL, t. 160, соl. 547—588). Сам Зигеберт посочва, че трудът му е „подража¬ние на Йероним и Генадий“ (Imitatus Hieronymum et Gennadium). Сведе¬нията, които Зигеберт дава за древните църковни писатели, са съвършено оскъдни. Подобни са трудовете още на: — 1) презвитер Honorius († около 1150 г.) от Augustudunum (може би Augsburg?) — между 1122 и 1125 г. написал съчинение под заглавие „За светилата на Църквата“ (De luminaribus ecclesiae, РL, t. 172, col. 197—234). — 2) Тъй нареченият Anonymus Mellicensis (според мястото, където е намерен първият ръкопис — бенедиктинския манастир Меlк в Австрия), очевидно някой бенедиктински монах, който около 1135 г. е написал, вероятно в манастира Prufening край Регенсбург, съчинение под заглавие „За църков¬ните писатели“ (De scriptoribus ecclesiastics, РL, t. 213, соl. 961—984). — 3) Ученият абат Johannes Trithemius († 1516 г.) съставил в 1494 г. също „De scriptoribus ecclesiasticis“, в което съчинение разглежда около 970 писатели, не само църковни, но и светски. И тримата посочени автори по отношение на древните църковни писатели се задоволяват само с бележки и извадки от съчиненията на блаж. Йероним и презвитер Ге¬надий.
От XV в. започва особено много да се засилва интересът към древната християнска литература. Изучаването й и големият подем изобщо на бого¬словската наука достигат до такива размери, за каквито по-рано не е могло дори да се мисли. Силен тласък за развитието на Патрологията през това време са дали хуманизмът и Реформацията. Хума¬нистите събудили интереса към класическата древност и ценели особено високо гръцкия език. Този интерес бил пренесен и в областта на древната християнска литература. Видни учени започнали усърдно да изучават и изследват съчиненията на църковните отци, учители и писатели. Открити били неизвестни дотогава произведения на църковни писатели. Живо участие в изследването и изучаването на древната християнска литература взел и бележитият хуманист Еразъм Ротердамски. По този начин, при особено повишения интерес към християнската древ¬ност, за Патрологията се откривали широки възможности и най-добри усло¬вия за всестранно развитие, оформяване и затвърдяване като наука.
Не по-слабо влияние върху развитието на Патрологията е оказала и Реформацията. Тезата на реформаторите, че катололичеството не е нищо друго освен едно изопачено християнство, че Римокатолическата църква е отишла твърде далеч в своите отстъпления от учението на древ¬ната апостолска Църква, предизвикала противодействие от страна на римо-католическите богослови. А тази борба между католици и реформатори-протестанти довела до по-сериозно вглеждане в самата християнска древ¬ност, до изследване и изучаване произведенията на древните църковни писатели, за да подирят в тях обосновка и оправдание на поддържаната вероизповедна система и оформилата се църковна практика. Затова след Реформацията и католици, и протестанти еднакво усилено работели върху научните изследвания на живота, съчиненията и учението на древните църковни писатели. Особено големи заслуги в това отношение имат учените от бенедиктинския орден на св. Мавър във Франция, които особено през XVII и XVIII в. със своите критични издания на гръц¬ки и латински език на съчиненията на древните църковни писатели улесни¬ли извънредно много научните изследвания в тази област; а пък и самите не се ограничавали само с издаването на творенията на църковните писа¬тели, но работели старателно и върху тяхното научно изследване. На Патрологията се откривало ново и широко поле за дейност. Бенедиктинските учени установили законите на историческото изследване на изворите. В областта на древната църковна литература трябвало преди всичко навсякъде да се отдели историческата действителност от легендарната об¬вивка.
От римокатолическите учени по-видни изследователи в областта на Патрологията през тази епоха са:
Кардинал Роберт Белармин († 1624 г.), написал „De scriptoribus ecclesiasticis liber unus, Romae, 1613.
L. Е. Du Pin († 1719 г.) — Nouvelle Bibliothe;que des auters ecclesiastiques, Парис, 1689-1714).
Nicolaus le Nourry († 1724 г.) — Apparatus ad Bibliothecam maximam veterum Patrum et antiquorum scriptorum ecclesiasticorum, Lugduni, 1703-1715., 1703—1715.
Remy Ceilier († 1761 г.) — Histoire gevnevrale des auteurs sacrevs et ecclesiastiques, 23 t., Paris, 1729-1763; ново издание в Париж в 1858-1869 г. в 16 тома.
Dominicus Schram († 1797 r.) — Analysis fidei operum Ss. Patrum et scriptorum ecclesiasticorum, 18 t., 1780—1796.
Gottfried Lumper († 1800 r.) — Historia theologico-critica de vita, scriptis atque doctrina Ss. Patrum aliorumque scriptorum eccle¬siasticorum trium primorum saeculorum, 13 t., 1783—1799.
Богат и ценен патрологически материал съдържат монографичните изследвания на L. Tillemont († 1698 r.) — Memoires pour servir a 1’histoire ecclesiastique des six premiers siecles, 16 t., Paris, 1693—1712.
Отделни източни църковни писатели разглежда J. A. Fabricius († 1736 r.) — Bibliolheca graeca sive notia scriptorum veterum graecorum, 14 vol., Hamburgi, 1705—1728.
Патрологически материал съдържат и изданията на Боландистите — Acta sanctorum a L. Bollando († 1665 r.), Antwerpen, 1653 cл.
И до днес не е загубило своето значение като ценен справочник върху историята на изданията на западните отци съчинението на C. T r. G. Schoenemann († 1802 r.) — Bibliotheca historico-literaria Patrum latinorum a Tertulliano principe usque ad Gregoriam Magnum et Isidorum Hispalensem, 2 t., Lipsiae, 1792—1794.2
Големи заслуги за развитието на Патрологията имат и протестантските богослови:
G. Cave († 1713 r.) — Scriptorum ecclesiasticorum historia literaria a Chr. n. usque ad saec. XIV, Londoni, 1688.
Casimir Oudin († 1717 r.) — Commentarius de scriptoribus ecclesiasticis, 3 t., Lipsiae, 1722.
По-малките съчинения на някои лутерански богослови имат между другото и това значение, че, като употребяват названието „патрология“, все повече и повече го популяризират и затвърдяват:
Johannes Gerhard († 1637 r.) — Patrologia. sive de primitivae ecclesiae christianae doctorum vita ac lucubrationibus opusculum posthumum, Jenae, 1653.
J. Hulsemann († 1661 г.) — Patrologia, издадена от J. Scherzer в 1670 r. в Лайпциг.
J. Gottfried Olearius († 1711 г.) — Abacus patrologicus, Jenae, 1679. Синът на автора преиздал съчинението в два тома под заглавие: Olearit Bibliotheca scriptorum ecclesiasticis, Jenae, 1710—1711.
През XIX и началото на XX в., а пък и до наши дни, настъпва още по-голям подем и разцвет в разработването на Патрологията. Бенедиктинските учени от конгрегацията „Св. Мавър“ не навсякъде са успели да про¬никнат и всичко да открият. Библиотеките и на Изток, и на Запад предла¬гат все още богат материал за нови открития. Откриват се неизвестни дото¬гава писмени паметници и текстове на гръцки, латински, сирийски, арменски и коптски език, а също така и неизвестни или загубени творения от древната християнска литература. Особено големи заслуги в диренето, откриването и издаването на непознати древни ръкописи предимно на гръцки и латински език имат римокатолическите учени — гардиналите Angelo Mai († 1854 r.) и Jean Baptiste Pitra († 1889 г.). Настъпва усилено съревнование в разработването на Патрологията. Университетите откриват специални катедри по Патрология, а няюи ака¬демии на науките се заемат с голямата задача — издаването в оригинал съчиненията на църковните писатели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар